Дайте на едно дете лесна победа и то ще я забрави още на следващия ден. Дайте му нещо трудно — стена за катерене, въже, което трябва да премине без да падне, лабиринт, от който трябва само то да намери изход — и то ще говори за това седмици наред.

Странно, нали? Логично би било децата да предпочитат да печелят лесно. А всъщност е точно обратното.

Победата не е това, което помнят

Ако попитате едно дете какво е любимата му игра, рядко ще чуете „онази, в която винаги печеля". По-често ще чуете за играта, в която е трябвало да опита три пъти, преди да успее. Или тази, в която е паднало веднъж от въжето, но се е качило отново.

Предизвикателството създава история. А лесната победа — не.

Малко психология, много наблюдение

Децата не търсят непременно успеха — те търсят усещането за напредък. Разликата между „не мога" и „вече мога" е много по-силна от разликата между „спечелих" и „загубих". Именно затова игра, в която трябва наистина да се потрудиш, оставя далеч по-дълбок спомен от игра с предварително известен изход.

Освен това предизвикателството носи нещо, което лесните игри нямат — избор. Детето само решава колко бързо да мине пътеката, дали да поеме по по-трудния маршрут, дали да опита пак след неуспешен опит. Тази малка доза автономност е това, което ги кара да се чувстват истински включени в играта — а не просто участници в нея.

Какво виждаме ние

В нашите занимания на открито забелязваме точно това постоянно — децата, които са минали по някоя по-трудна пътека или са се справили сами с препятствие, разказват за него с гордост, много по-често от тези, които просто са получили значка за участие. Предизвикателството им дава нещо за разказване — а не просто нещо за показване.

Следващия път, когато играете с дете, опитайте да замените лесната победа с малко трудна задача. Може да се изненадате колко по-дълго ще говори за нея.